Kelimutu, Flores, Indonesia

Енде, остров Флорес - Красивата гледка на островърхи островчета всред безкрайното море е нарушена от остите виражи на самолетчето, което захожда за кацане. Самолетната писта започва от самия плаж и се притеснявам дали колесника няма да заоере в пясъка. Леко ръми и пред стъпалата е застанал местен който раздава чадъри за да не се намокрим докато повървим до единствената масивна постройка наоколо, служеща за аерогара. В очакване на раниците пред дългата 3-4 метра лента в малката заличка се заприказваме с единствените двама бели. По акцента се разбира че са славяни. Украйнци - Артьом и Костя. Идеално! Дотоваряме се да наемем заедно кола до Мони и започваме оживено да се разпитваме кой, откъде, закъде... Пътят следва дълбокото и стръмно ждрело изкачвайки се в планината. Релефа е хималайски- пропаст от едната страна и високи скали от другата. С една съществена разлика - Зелено... Много зелено... Всички нюанси на зеленото... Толкова зелено че си мислиш че нещо ти е станало на очите и виждаш само в зелено. Малкото открити площи са терасирани и превърнати в оризища. На няколко места булдозери избутват падналите от скорошния дъжд големи камъни и тонове пръст. Шофьорът, дали от икономии или може би Тойотата е чужда и я пази, се опитва да кара под 2000 оборота по стръмните завои, което неминуемо довежда до загряване на двигателя. Докато пушим цигари и чакаме колата да изстине, провеждаме кратък инструктаж за начин на управление на МПС при постоянен наклон съчетан с многобройни завои. След десетина завоя пак се влачим, задминавани от всякакви превозни средства, за да спрем след половин час пак "да пушим". 2 часа по-късно най-после преодолели разстоянието от 50 км стигаме Moni - базов лагер за вулканичните езерата Kelimutu... Къщи, сковани от различни по размер, дебелина и произход дъски разположени покрай виещия се път. Селцето, 30-40 бараки, е не повече от три завоя. Няколко прасенца ровят съсредоточено край пътя. Заобикалят ни две дузини хлапета и ни се радват на техния език. Местните ни се усмихват, накацали по тераски и прозорци. След кратки огледи и пазарлъци в няколко бараки с надпис "Guesthouse" поддаваме на любезно и много добре говорещо английски хлапе, което ни отвежда в неговия " евтин и чист хотел" в заден двор на циганската махала на селото. Бунгалата са сносни на пръв поглед но пейзажа е леко смущаващ. Изкушени от ниската цена се настаняваме. Maria inn е кръстен на възрастна жена, която не спира да предлага всевъзможни трекове и екскурзии на учудващо сносен английски само и само за да ни задържи по-дълго. Тук сме извън активния сезон и сме им много ценни. "Ооооо, мистър! Ама как само две нощувки. Има толкова неща за гледане" И два часа не бих стоял ако не са ограничените транспортни възможности. Чудя се откъде ми дойде идеята да стигнем чак до тук, на около 12 000 км - на майната си! Докато си говорим с бабката пред нас с тихо гухтене преминава дребно малко черно прасенце, с бутчета по- малки от нашенските пуйки и бузеста глава по-голяма от него. Артьом се изправя, с игрива усмивка вади телефона и ни пуска..... "Буба Мара" на Брегович!... Много точно и подходящо - Направо сме си във филм на Костурица!

При огромните количества дъжда който се изсипва годишно и пълноводните реки наоколо повече от странна е липсата на вода. Трябва да се включи помпа за да има за санитарни нужди. Дали защото са християни в най-голямата мюсюлманска държава или правителството е отписало този планински остров. Или си ги мързи да направят нещо повече от най-елементарното и достатно необходимото!
Още по тъмна доба ни събуждат петленцата из селцето. Нямат ни умора, ни спиране тия дребни гадчета. Снощи трябваше да не отказвам пилешкото!
- "Мистър, чикен?"
- "По колко бройки са в порция?" питам 'Иван гледайки живото пиленце в ръката му.
( Остров Флорес е християнски ( що ли не се учудвам) и повечето са с имена на апостоли. Има и един 13 годишен Стефа'н, сираче което са приютили и се грижат за него, а той помага в "бизнеса" докато не е на училище.) След петленцата идва ред и на баба Марийка да доразбуди къщата и на висок глас да разпредели задачите, преди да тръгне за сутрешната молитва в селската църква. А ние да се стягаме за каквото сме се домъкнали чак тук,най-далечната точка до която сме стигали досега - вулканичните езера Kelimutu.
15км догоре ги преодоляваме с автомобил защото денивелацията е сериозна. За да не се повтори разочарованието от Brоmo, днес тръгваме около 10ч. след като мъглата се е разнесла и слънцето напича. Най-после! След два неуспешни опита най-после виждаме отблизо как изглежда вулкан. Красиво е!
Според легендите в зеленото езеро отиват душите на мъдрите хора, в синьото - на младите, в червено-черното - на грешните души. Само не разбрах женските души къде отиват ;)
Слизането по пустия криволичещ път в началото е приятно и весело и минава в снимки и анекдоти, докато не се задават следобедните облаци и замислят компанията. Стопираме някакъв товарен камион и част от нас се качват отзад, в празната каросерия, да послушам индонезийски рап на свеж въздух от супер голяма тонколона ! "Давай, брат'чед, че дъжда иде!"
Пребити от ходене молим да пуснат помпата и след хладкия душ се трупясваме за следобеден сън. Нещо не ни се излиза на разходка и оставяме Артем и Коля да намерят транспорт за връщане до Енде. Те са решили да наемат кола за няколко дни за да доразгледат острова и пътьом да ни оставят на летището в Енде откъдето ние ще започнем нашето завръщане към дома през Labuan Bajo - отправна точка за еднодневна екскурзия до един от двата острова на Комодските варани>
На сутринта бавно и спокойно си взимаме довиждане със семейството. Докато минавам край боботещата помпа обръщам глава и виждам маркуча й излизащ от рекичката която се списка по байра....( "Ка-лаш-ни-ков" , "Ка-лаш-ни-ков"... Артем, а тая имаш ли я ?!?!?)