Иран - част 2. Kакво всъщност има там

Шираз - градът на поетите и виното.
Хотелчето, забутано из стария град, е реновирана старовремска къща пригодена да удовлетвори невисоките изисквания на престрашилите се туристи. Голям вътрешен двор, полупразно шадраванче с няколко рибки и храсти около него. Успокояващ брой бели и озадачаващ брой перси, които се опитват да ни подражават като държание доста по различно от това извън високите стени. Интернета е с ограничени възможности, но достатъчни да успокоим близките, че сме стигнали и все още не са ни арестували. За това пък са опасали с камери още на три преки. Не виждаме смисъл,но... щом са там, сигурно има за какво.
На гроба на Хафез, един от символите на суфизма, или май беше мистицизма, ежедневно е пълно с дечурлига от детската градина, които вкупом сричат строфи след учителките-суфльорки. И момичета със книга в ръка, които с трепет милват съркофага и си шепнат нещо. Обичат си го персите и не го забравят - старателно подържаната градина е пълна със различни по пол и възраст!
Непривично подреден за тия ширини град, с тихи и възпитани хора. На никого не му прави впечатление че сме чужденци. Освен когато се загубиш из малките и тъмни улички в търсене на изход от многобройните базари. Или когато Жени запали цигара. В първия случай всеки се опитва да ти помогне и упъти въпреки езиковата бариера, а ако не бързаш може и чая да споделиш с тях. Във втория гледат изумено, въпреки че всяка вечер на "чайната" на покрива на хотелчето млади момичета дърпат наргиле, докато играят табла с половинките си /а бе нали шаха беше измислен от персите?/ .....Вино нито видяхме, нито пихме по разбираеми причини. Аааа, в древността се произвеждало, уточнява Жени /напразни очаквания/....
Акценти:
-Aramgah-e Shah-e Cheragh, джамията до площад Ахмади, първо докосване до шиитските храмове, едно невероятно съчетание на цветове и правилни форми;
-Персийските килими, особено в едно магазинче до крепостта на Каримхан, край което минахме поне пет пъти за да им се нарадваме и наснимаме.
-Големият плъх, който едно хлапе гони поне 5мин. из пустите обедни улички на стария град.
След като сме разучили обстойно и стария град, на път за следвашия, Язд, минаваме през главната атракция, гордостта на Иран - Персеполис, столицата на Велика Персия владяла 5-ти век преди Христа половината цивилизован свят. Величествено и грандиозно за времето си място където за персийската нова година NoRuz царете получавали дарове от васалните им държави. Докато не дошъл Александър и не сринал абсолютно всичко като отмъщение за опожарената Атина и векове плащаните данъци. Напъваме въображението да си представим как са изглеждали Портата на Всички Нации, Северната Порта, Залата със 100-те колони, Залата за Аудиенции, Съкровщницата... докато съзерцаваме малкото оцелели колони и стълбове ...
Магистралата, по-точно трилентовите еднопосочни платна,на която през 50ина км има полиция с камери, постепенно ни изкачва на широко плато , почти на върха на планината Zagros, в градчето Abarqu, малко над 3000м надморска височина, където спираме за почивка и чаша чай. Пейзажа е като от филм на Серджо Леоне, липсва само Чарлз Бронсън с хармониката. При вятъра който подухва, можем само да се досетим какво е през зимата. Но като им гледаме пътищата, а и не само тях, едва ли допускат бедствено положение ежегодно.

Язд - градът на най-старата по тия места религия - Зороастрианизма
За да стигнем стария град, където са повечето хотели, минаваме по опънати и чисти булеварди захлюпени от дървета, с широки зелени алеи в цветя и скулптури между двете платна. Хотела е подобен като предния , но с по-голям вътрешен двор, с повече зеленина в него, с по-голям шадраван, с повече диванчета, където да храносмилаш докато си пиеш чайчето след хапване. И с учудващо много маси под високия купол - явно и тук вечер идват местните за да се почувстват "като хората". Silkroad hotel е разположен до висока и красива джамия, която след няколко часа озарява небето окъпана във всички нюанси на синьото. Всички накъртващи спомени за минарета, особено Йорданските в Мадаба, вече са отлетели.
Опознавателната разходка по главния булевард минава през голям сладкарски цех с отворена витрина в която дегустираме всичко което излиза на щанда в момента, през фурна за арабски хляб , в която братя кюрди въртят чевръсто големите питки и която ухае като нашенските едновремешни че няма как да пропуснеш /сега ядем предварително нарязън дунапрен или полувтвърдена диетична кал / и завършва в стар воден резервоар, в края на спортно-музикална програма, нещо от рода на ансамбъла на Нешка Робева но с борци. Иначе момчетата си пеят и танцуват докато си тренират пехливанлъка.
На другия ден си минаваме по историческия маршрут като нормални туристи и снимаме под палещото слънце. В обедната почивка докато реанимираме по наровете в двора на хотелчето, се появяват двойка колоездачи от Швейцария. От Швейцария? 5 500км! Жената безмълвно минава край рецепцията и се шмугва в отредената им стаичка нарамила вътрешна гума на рамо. Мъжът, с осанка на манекен от концентрационен лагер, със скоростта на костенурка започва да се оправя с двете колелета и 10ината дисаги. Като се сетя какви байри са дотук… Знаех си аз че не в диетите е истината..
16.10. 2013 или 24. 07. 1392г.по Арабския календар . Днес е двоен празник. След Ейд ал-Адха в Сирия, китайската Нова година в Тайланд и Makar Sankrati във Варанаси, Индия, сега пък сме улучили, неумишлено, Eid-e-Ghorban! На тоя ден Ибрахим решил да даде сина си в жертва на Бога. Еид ед мубарак, ирании! Улиците са пусти, почти всички магазинчета са затворени, но парковете, джамиите и историческите места са пълни. Пълно е с местни и в ресторанта на хотелчето -пъстро облечени, с почти паднали кърпи от главата, пушат си на воля - един озис за тези с по-съвременни разбирания и стремежи.
Другият , по важен празник - Днес е рождения ден на Жени! Това пътуване е и нейния подарък /тя си го избра/. Моят го получава в едно златарско ателие, поднесен с целувка с която изумявам персонала и той се чуди накъде да се обърне втрещен. Ееее, стига бе пичове! Ние поне не се крием за да си изразяваме чувствата. А и при нас жената не е само "за да ни обгрижва и задоволява по всякакъв начин и напълно"/глава20 от Трактат за правата на Имам Зейнул Абидин/… Докато вдигаме наздравица с иранска безалкохолна бира Star в хотелчето коментираме колко ни липсват семейството и приятелите, шумната и весела компания край отрупаната маса.... Ще наваксаме! Или както му казваме - ще затегнем!
Акценти:
-Dakhmeh-ye Zartoshtiyum -Кулата на мълчанието. Зороастрийски храм, където са погребвали мъртвите, разположен на висок хълм над града.
-Saheb A Zaman Club Zurkhaneh - иранския бодибилдинг във водната цистерна от 15_ти век
-Masjed-e Jameh - красивата джамия от 15-ти век до хотелчето, която озаряваше града през нощта като една Айфелова кула на Язд.

Исфахан-черешката на тортата
До следващия град сме решили да пътуваме с междуградски автобус (желанието да се возим на градски ни се вижда твърде скучно при вида на обществения транспорт и загуба на време при цените на таксиметровия такъв). Поради празника местата са ограничени и се налага да пътуваме с вечерния автобус. Успокояваме се при вида му. В България няма такива автобуси! Единствения по-удобен, комфортен и прочие автобус с който сме пътували е по отсечката Куала Лумпур - Сингапур! Само дето ония беше по 35-40$, а тоя-7$. За двама.
Около 22:30 местно време. След като 40мин. пътуваме по булевардите на Исфахан най-после стигаме автогарата. Хотела се оказва страхотно попадение - няма нищо общо с бекпекърските от предните два града, въпреки че е на същата цена. Поздравления за отговорника по настаняването г-жа Русева. Супер,супер, ама се оказва със сериозен недостатък - в тоалетната, която е отделно от банята, има клекало, от ония, турските! ….Мъка,мъкаааа.... Още ме боли лявото коляно..... Градът ни подсказва че тук е "друга Индия" и решаваме да променим плановете, като пропуснем Техеран.И без това не обичаме столиците.
Шестото чувство не ни е излъгало - Исфахан е наистина интересен град, с впечатляващ съвременен облик. Всички надписи са и на английски. Улиците са широки, удобни,чисти, с още по-широки тротоари. Много и добре подържани паркове, пълни със семейства излезли на пикник. Няма табели "Не газете тревата!". Джамии, дворци, музеи са излъскани и с широко отворени врати. Малко е дразнещо че туристите плащаме 10-15 пъти повече но какво са 5$ за всичката красота и изящество. Хората са спокойни, усмихнати, готови да ти помогнат независимо от езиковата бариера (а не със "сори,неразбира") или просто да си побъбрят с теб. Тук, за разлика от много места по света, знаят какво е България и къде се намира. Доста иранци са били в България или поне са минавали . От което ти стават още по-симпатични и по-близки. В първото кафене което виждаме дотук в Иран, на основната забележителност и "стъргало" - Nagqsh-e Jahan Square, площада на имамите, разговора със собственика Маниян завършва с
"....и разкажете на Вашите приятели че не сме терористи"....
Край едно от многото магазинчета за килими закръглен иранец ни кани вътре да пийнем чай и да си говорим.
- Току що пихме в джамията. - му отказваме.
- Аааа, пили сте чай с молла Саадати!- умира да се смее той.
... Час по рано. Masdjet-e Shah, джамията на шах Абас 1-ви, атракция 3 на Исфахан според пътеводителя на Lonely planet. Докато само разглеждаме (джамиите ми идват вече множко, също като Буда-храмовете в Тайланд, а и фотоапарата е пълен със техни снимки) в един от дворовете към нас се приближава един от техните ... едно духовно лице, с добре познатите от телевизията дрехи и чалма, и ни кани с такъв благ тон и усмивка да седнем при него, че няма никаъв шанс да му откажем. Смутени отпиваме от чая и отговарям на обичайните въпроси - от къде сме, какви сме. В единствено число, защото въпросите и вниманието са насочени към мен (гл.20 от Трактата за правата). После разговаряме за най-обикновени неща. Не съм сигурен за какво точно -от смущение или любопитство вече не си спомняме и двамата с Жени. На раздяла ми дава точно "Обобщен Трактат за правата" с тържествено положен автограф! и изписан мейл, а аз го карам да се снимаме за спомен, или по скоро за да се изфукам пред компанията колко съм адвенчър и смел. Мейла е регистриран в gmail.com.....
Докато се стъмни, втория по дължина площад след Тянанмън с площ 512 м на 163 м, се изпълва с хора. Семейства от по 5-10-15 души са разпънали големи покривки върху зелените площи и насядали по тях пият чай, вечерят, спят или просто си говорят. С възрастен иранец който с носталгия си спомня София през 57'/няма грешка- 1957г, така каза старчето/ си говорим за семейството - "Това е нашия социален живот- в къщи и по парковете. Нито театъра ни театър, нито киното кино, да не говорим за другите неща които съм видял по света". Думи изречени с тъга.
На следващата сутрин тръгваме с бодра стъпка към южния бряг на река Zayandeh към квартал Джолфа, където е и арменската църква Kelisa-ye Vank /малко християнство, че взе да накъртва/. И през световно известните мостове край един от които ще се возим на лодка. Само че лодки няма. И река няма. Само широко пресъхнало корито, обрасло с трева и храсталаци. И хора които незнайно защо вървят през него, вместо да минат по моста. А по снимките пълноводната река се провира под дългия 298 метра Si-o-Seh bridge, построен 1600-та година. Явно и тук е играл "фопотошоп-а".
Горе-долу по същото време шах Абас Първи е преселил цяла колония арменци-християни от сегашната северна иранска граница на южния бряг на реката. За да запази тяхната автентичност и да се възползва от техните умения на предприемачи и търговци , гарантира тяхната религиозна свобода и им дава възможност да основат свое селище и църковен храм.
Джолфа е съвсем друг, още по-модерен, европейски квартал, със сгради от бетон и стъкло, с LED реклами, пълен с магазини на световни марки. Хм, въпреки наложеното ембарго, големите компании са тук. Не толкова явно, но са тук и чакат момента за да завладеят тотално пазара и да "избият рибата" т.е. конкуренцията. Тук е символа на американските "кучета" Кока кола, тук е и Манго въпреки забрадките и тесните шлифери, но най-голямо присъствие по разбираеми причини има мъжката мода. Въпреки BMW и Mercedes-ите тук-там, номер едно по улиците е Пежо 206, може би всяка трета или поне четвърта кола е с френското лъвче.
В Исфахан се забелязва и по-очевидно военно присъствие - на всяко по оживено кръстовище, особено в старата част, има обитаем полицейски фургон, униформени с калашници и малка каравана с решетки на прозорците. "Родната милиция ни пази!"
След като в Шираз и Язд най-добрите места за ядене са точно хотелчетата в които сме отседнали, последната вечер решаваме да пробваме някой от Iranian traditional restourant на Исфахан. Голяма семпла зала, върху големи нарове проснати черги и.... това е. "Отказвам да си мириша чорапите докато се храня и то седнала по турски" категорично заявява Жени. На мен също не ми се вечеря в полулегнало положение. От близката дюнерджийница купуваме цяло печено пиле, опаковано в арабски питки и натъпкано със всевъзможни задушени зеленчуци и необезпокоявани го унищожаваме в хотелската стая, седнали край масата на нормални столове. После пъшкайки опаковаме багажа. Утре ни чакат два самолета и 9 часа автобус, гарнирани с няколко часово висене на аерогарата в Техеран.
Акценти:
-Nagsh-e Jahan square - площада на имамите по новому, ларгото на 1,4 милионния град
-mullah Saadati - въпреки някои глави от "Трактата"**, беше любопитно, а и не си спомням кога съм разговярал с православен свещеник /не богохулствам, просто тема за размисъл/
-Джолфа и арменската църква - един съвременен квартал с един православен храм преживял ислямизация, войни и революции, някакси не на подходящото място - в Ислямската Република Иран
-Исфахан - градът като цяло. Ако не бяха забрадките можеше спокойно да си мислим че сме някъде из Европата.

Градът който ни убеди че независимо от тоталната медийна пелена спусната върху Иран, икономическото ембарго от което страдат само обикновените хора и въпреки Революционните лидери-блюстители на правата вяра и морала, живота си тече и няма връщане назад. Дано не е само по Сирийския начин, за иракския на никой не му стиска. А и ще бъде много жалко за тази богата на история, култура и традиции страна. Въпреки "Трактата за правата"!

Така го видяхме, така и го разказахме.

Иран - на гости на аятоласите-част1

( Понякога взимам такива решения че дори бръмбарите в главата ми стават и ръкопляскат!!! )
Когато споделяхме еретичната идея за кратка разходка из Иран, реакцията беше една и съща -"Ираан? Защо точно там? Вие луди ли сте? Телевизия не гледате ли?"
Това още повече напомпваше нашия инат да си отговорим на основния въпрос –
Какво има там?
......20.30ч на 11.10, лето 2013 след Христа. Първото препятствие е преминато - след кратка словесна битка, подкрепена с писменo доказателствo, връчено тържествено и демонстративно - разпечатка от сайта на Иранското министерство на въшните работи, успяваме да убедим чекинга на "Ататюрк"че България Е в списъка държави чиито граждани могат да получат иранска виза при пристигане на летището в Техеран и трябва да ни качат на борда на "Atlasjet". Да, знаем че с иранците нищо не се знае, че положението е според настроението, но... така сме решили.
(VOA -visa on arrival, виза при пристигане, да не се бърка с Voice Of Amerika както прави чичко Гугъл)
03:30ч. на 12.10 лето 2013-то или 04:10 ч. на 20. 07. 1392г. според Иранския календар. Самолета малко нервно каца на международното летище в Тахран, кръстено на Саади Рухола Махди Хомейни, Великия гръмотвержец, или както цял свят го знае- аятолах Хомейни. Жените, които до този момент са по къси ръкави ,тесни панталони, въобще европейски изглеждащи на вид и държание, обличат шлифери и покриват главите със забрадки/hejab/. Разбрала сигнала, Жени също се дегизира.
....Второто препятствие, най- важното, е преминато дори без битка. След всички приготовления, снимки, разпечатки на резервации, билети, разпоредби, преведено брачно свидетелство /а снимката от сватбата?/ иранските митничари се сдават без бой - даваме си паспортите, изчакваме да ги върнат от някаква странична стаичка, плащаме по 50евра, лепят ни големи стикери в паспортите и тържествено и шумно ги подпечатват - Хошш алуади бе Ирран! Добре дошли в Иран.... Ле-ле, умираме си от кеф!!! Колко разговора с посолствата , колко въпроси по форумите, колко мейла, колко притеснения, а то - има-няма 15минути....

FU на всички агенции дето ни убеждаваха че трябва да си платим за покана или някакъв измислен код, иначе Иран- "само по телевизията"!!!

Поздравяваме се по американски с "дай пет" пред завистливите погледи на стадо нагли и надменни чехи и слизаме надолу да си търсим багажа. За да не мине всичко гладко, нашия го няма почти час.
Момичето на информацията се облещва на въпроса ни откъде да хванем автобус за другото летище, което решава дилемата за начина на придвижване. С такси! Опитваме се да сменим малко пари, но момчето от банковия офис виновно се извинява че курса е крайно неизгоден и любезно ни обяснява къде точно на горния етаж е сгушено обменното бюро. Там сънено момиче набързо ни брои половин бала разноцветни банкноти и ни отпраща с жест "аре,бегай". Банкнотите са поомачкани, с много нули и, както по-късно констатираме след няколкократно броене и смятане на калкулатора, много повече за 20-те $ които сме й дали. Така е, който спи на работното място.... Попрестарелият бакшиш, въодушевен от почти празната магистрала, изведнъж се преобразява на пилот от формула1 и изпреварва всичко движещо се откъдето му падне. Движим се поне със 140, въпреки че стрелката се клати като матрьошка между 80 и 100. Еуфорията е заменена с лееееко безпокойство - питам се дали линейката ще дойде със същата скорост.... На разплащане забележката ми че е Шумахер на Иран е приета с лек поклон като комплимент. Сладур.
Старото летище Mehrabad airport, вътрешен полет до Шираз. Всички жени са чаршафосани в черно. Някои толкова са се престарали със забрадките че рискуват самозадушаване. Разбира се нямат нищо общо с ония, от другия полет, които живота в белите държави е променил и като маниер, и като държание, и като манталитет сигурно. Така е - с какъвто се събереш, такъв ставаш!.... Паркираме се пред "пристигащи", там винаги е свободно.
Едно от най-трудните неща е да си букнеш нещо дребно – полет, автобусен билет, дори и нощувка. Всяка една иранска туристическа агенция щом разбере че няма да им купиш пакет с няколкодневна екскурзия моментално забравя за теб. А поради икономическото ембарго всякакви транзакции и преводи са абсолютно невъзможни. Два дни преди да тръгнем за насам все пак успяваме – чрез някакъв тарикат който незнайно как, след множество мейли до почти всички агенции циркулиращи из интернет пространството, е успял да се сдобие с нашия адрес и директно отправя оферта за полет Тахран-Шираз в евро. Вместо цена около 45-50$ си иска 64евра и ни дава сметка за плащане през УестърнЮниън в Тайланд. Тайланд??? Понеже не ни се рискува, а и навсякъде пише че празни места няма ( а бе много пътуват тия иранци,бе), плащаме и пращаме копие. Отговора е светкавичен, по малко от 15минути и то платени в брой!!!
09:30 След няколко часова дрямка по алуминиевите пейки , проверка на багаж няколко пъти, чекиране, пак проверка на багаж, следва арабска ситуация -объркване и разбъркване между пътниците на три полета, кой гейт е правилния - този който е на таблото, този който някакво фарси със радиостанция сочи или който ошашавените пътници си подхвърлят шепнешком. Дилемата е решена по някакъв начин, на нас, белите, местните ни помагат коя е правилната опашка и след малко сме пред Fokker 100 на IranAir със стълбичка като изплезено езиче. Спомням си за статия в която заради ембаргото иранците нямали пари дори за резервни части, както и за едно филмче от YouTube с горящ самолет на Ширазкото летище от 2008-ма и със свито сърце си сядам на мястото. Я, отдавна не сме летели на такива широки седалки, без майтап! А, че и храна ни раздават! Ситуации като при тяхната революция, с летища под обсада и муджахидини с калашници засега няма. Всичко е културно,кротко и спокойно.
От въздуха Иран е като лунен пейзаж. Почти 2 часа пресечена местност, голи склонове и върхове, големи и празни корита, оскъдна растителност в котловините ,самотни магистрали прорязващи сивотата. Става ми мъчно за хората принудени да се борят и живеят с тази природа почти 5/пет/ хиляди години. И се сещам за България - за най-красивото късче от земята, което Господ го е дал на хората и което се е паднало на нас. Ние сме невероятни късметлии. Дали обаче го осъзнаваме? Явно не, все още. Иначе нямаше да се държим така със Безценното.
( следва продължение )

Jodhpur - пазар, индийско гостоприемство и 5лева.

След 8часа път с междуградския автобус за някакви си 380 км, с включени 30 мин за поредната порция ориз със разните му сосове, пристигаме на автогарата в Джодпур. Този град , поне в моите представи, е междина точка към крайната цел в тая посока, и въобще към най-западната точка на Индия - Джайсалмер, градът след който започва тяхната пустиня Тар и недобросъседски Пак'стан, и където сем.Русеви са решили да спят под открито небе. (Понякога взимаме такива решения че бръмбарите в главите ни стават и ръкопляскат - тоя лаф ми стана любим защото много точно казва как се чувстваме в някои моменти)

Преди десетина дни в едно магазинче за сувенири в Каджурахо, след задължителните покани от страна на продаващия и редовните откази от наша страна (все пак не мога да изкупя всички боклуци, трябва да остане и за другото бледолико) решаваме да се пообразоваме по география - що е България, защо не е в Америка а в Европа, къде точно в Европа и т.н Обясняваме му, въпреки че се чудя за какъв му е на тоя индианец, след като аз имам повече познания дори за собствената му страна. Най-накрая, след като е получил информация за поне една година, изненадващо изстрелва - покажи ми вашите пари! Въодушевени от неговата настоятелност да научи за страната България му връчваме банкнота от 2 лева -Колко е това?- 1евро. - Ооо, сенкю! (Незнам как ги учат в училище но повечето индиици бъркат "т със "с", "ф" с "п", такива ми ти фонетични неразбирателства.)

Джодпур.Типичното индийско градче с тесните улички, скитащите крави и бибипкащите моторчета, тук-туци и дори автомобили (да им се чудиш на техния пък мазохизъм). Тук забелязваме дори някакво подобие на нашата си "Чистота" - някакви размахват едни метли, без никой да знае защо, и какво трябва да се получи.И за да е още по-пъстро , шумно и интересно -улучваме точно пазарен ден.

На пазар като на пазар.

Трябва да разгледаме внимателно всяка сергия за да дадем шанс на индианците хууубаво да ни огледат (особено Жени с нейната боя, аз съм за респект зад нея).

Да се попазарим с почти всички индианки за неща които никога, ама дори и да ни ги подаряват, няма да вземем, камо ли да даваме пари за тях. Задължително да вкусим почти всички подправки, за да разочароваме продавачите с " Ъ, то това и у нас го имаме". Обичайното губене на време по пазара на хора дето са тръгнали на разходка.

Спането.Попаднаме в истинска къща за гости. Мама Хим, двамата й сина, двете снахи, че и две внучета щъкат край теб и само чакат да си пожелаеш нещо. И всички, включително 7 годишната Прекша, говорят съвсем нормален английски. И готвят вкусно. Природата въобще не е благосклонна и трапезата им е доста ограничена - ястия които се въртят около ориз, извара,карфиол,зелен боб, нахиут, и всичко мноооого пържено или панирано, или направено на всевъзможни сосове. Мама Хим от 20 години е вдовица но е успяла да отгледа и изучи и двамата си сина.

Последната нощ, около 10 вечерта, ни водят да разгледаме 350годишна къща, която реновират за да стане жилище и Гестхауз за големия син. И тримата сияят от гордост от резултата на своя постоянен, усилен и еждневен труд. Малкият син се оказва мениджър в местна компания, дори ни показва сертификат за брокер на диаманти, но това не му пречи да ни приеме, да ни настани, да ни сервира през целия ни престой. Тихи, кротки, любезни един към друг, семейството на Ним ни показва че има и "друга" Индия, различна от мръсотията, непукизма и шума на улицата. Когато са сами или само със семейството, индийците са много приятни и интересни, но щом са на улицата- "уелкъм ту дъ джънгъл..."

Атракцията.

Привечер се опъваме на ресторантчето на покрива и си хапваме на фона на Mehrangarh Fort, крепостта превърната в музей за прослава на града, атракция за туристите и касичка за собственика, негово величие Раджата на Джайпур,които си живурка в страхотен дворец на другия край на града. Джай Незнам-си-кой Синг много добре си е избрал възвишението за да си построй крепост и дори и днес тя е основната причина този град да го има на картата, че и все още да носи пари на преките му наследници и всички бивши поданици. А тя наистина е правена с размах и строителни умения. Естествено и с разкош, който подхожда на един Раджа в бедна и мръсна Индия.Убеждавам се че Раджпутите-индуси са били по-хитри и далновидни от Мугалите-мюсюлмани - изчакали ги да се налудуват (Шах Джахан, дето прахосал пари колкото за един Бурж-ал-араб от мъка че вече я няма Мумтаз, която го гушкала най-кадърно) и да се навоюват (страшилището Аурангазеб,неговия син,тоя дето разбрал със закъснение че са му превзели столицата, докато обикалял и се чудел чия глава да резне) и им прилапали всичко. Добре че дошли ингилизите, че и Тадж Махал-а щели да им вземат. А там що скъпоценни камъни има по стените...


След като сме се налюбували на единствената културна атракция в град, форта, тръгваме да слизаме пеш през малките и забутани улички. На една от тях изскача сух и дълъг индиец и задава редовния въпрос - от къде сте. Подвоумяваме се дали да си губим времето в дългите обяснения и изстрелваме почти през рамо-Булгария'. Най-неочаквано дрипавият индиец въодушевено започва да обяснява че знае за нашата страна и много я обича, дори познава едни българи дето минали преди много време от тук. Енергично влиза в бърлогата и изскача високо и тържествено вдигнал пред очите си ...банкнота от 5 лева!!! Онемяваме! Неможем да повярваме , че на тоя байр, сред мизерните, схлюпени къщички, живее един дрипав и прост индиец, които знае какво и къде е България. Припряно се опитвам да извадя фотоапарата за да снимам банкнотата в черните му ръце, когато индиеца приплаква - Мистър, дай дая разменим за индийски рупии, че не съм ял отдавна... Сещам се за продавача в Каджурахо и направо онемявам от елементарния номер. Направо ми причернява! Идва ми да му шибна един "Олимпус" по мръсната кратуна. Бързаме да се разкараме, че не ми се лежи по индийски арести- като им гледам държавата, не ми се мисли какво е там. Ядосано крачим надолу и съскаме на всеки случайно опитващ се да ни заприказва индианец. Сега, докато пиша тия редове, още повече ме е яд. Трябваше да си приберем банкнотата! Майната има на вмирисаните индийски рупии! Ако някой реши да ходи до Джодпур, ще му кажа къде е тая банкнота. И пари ще му дам за да я върне... Още ме е яд...

Варанаси и свещената река Ганг

"Benaras (Варанаси) е по-стар от историята, по-стар от традицията, по-стар дори от легендата и изглежда два пъти по-стар и от трите взети заедно"- Марк Твен

*Ghat (гат) - планински проход , кей със стълби

Варанаси е едно от най ослепително пъстрите, неумолимо хаотични и безмилостно недискретни места в света, може би най-стария непрекъснато населяван град в съвременната история. Поради това че през него преминава река Ганг, една от трите свещени за индусите реки, той сигурно е най-посещавания от индуси град в Индия поради две важни причини:

Водата на река Ганг във свещения Варанаси дава опрощение на греховете и по протежение на целия град хиляди хора се къпят, перат или пият от водите й. И въпреки отпадъците по повърхността, лицата им показват тържествеността и удовлетворението от този ритуал.Въпреки светостта си и това че реката е дестинация или крайна цел за мнозина през целия живот, тя е най-силно замърсената река в света. Не ни отнема много време, за да се видим защо- канализацията и боклука от хаотичния град се изливат директно в реката.

Друго важно е че реката е връзката между живота и смъртта в свещения град- вярващите идват по гатовете, разположени по свещената река, за да отмият от тела и дрехи житейските си грехове или да погребат изгаряйки свои близки. Те са особено щастливи да умрат на това място , тъй като тук се предлага moкsha (освобождаване от кръговрата на прераждането, чрез изгаряне на тялото и разпръскване на пепелта в реката), което прави Варанаси едно от най-скъпите места за хинду общността.Това е и причината да бъде посещаван от толкова много туристи неиндуси!

Всички други думи са лицемерие- Идваме да видим дали и как горят човешки трупове!


.......Вървим бавно на север покрай реката, без да обръщаме внимание на просещите деца и всички "пиявици" които се опитват да те повозят на лодка, да ти продадат свещена броеница, ритуално цвете или аюрведически масаж, заобикаляйки свободно бродещите крави или къпещи биволите си. Докато не стигаме до Главната клада, официалното място за кремации - Manikarnika Ghat. И въпреки че това място сме искали да видим, пропътували сме хиляди километри, разумът започва да се бунтува "Това не може да се случва наистина!Това не е действително! Това са декори от някой филм!"....Огромни купища дърва, заели поне половината от цялото пространство. По една от малките пътечки между тях носят носилка, увита в жълто и посипана с гирлянди от цветя.От носилката стърчат крака. Пееки някаква тяхна си молитвена песен, изнасят с енергична походка мъртвеца към главната сцена заета от 6 постоянно горящи клади......Истина е! Това наистина се случва! Сивият дим, прогонващ и малкото останал свеж въздух и лекия мирис на печено месо, идващ с него, правят сцената още по-реална. Дори топлината от жаравата прииждаща на талази не може да те сгрее след студения душ...Всички гледаме умълчани и посърнали... После започваме да оглеждаме и декорите, за да възприемем реалността на сцената - разхождаща се крава, която всеки се прави че не вижда, докато не спира между опечалени и горящия труп и бива дискретно прогонена, насапунисан индус , застанал край най-близката до реката клада за да се постопли и опитващ се да заговори някой от участниците в "церемонията", край друг огън суетящи се и спорещи гробари. Изглежда някак изкривено и гротескно....А в огъня гори нечий баща или майка....Най-после успявам да преглътна, правя знак на Жени, обръщаме се едновременно и с наведени глави мълчаливо напускаме този крематориум. На въпросите на "пиявиците" отговаряме с мълчание и стиснати зъби. Прибираме се в хотела, нашата крепост, и се качваме отново на покрива - далеко и вискоко от реалността на този град.

Казват че "Варанаси не взема пленници" - или отхвърляш своите предразсъдаци, приенайки го такъв и той става твоя любима дестинация или панически търсиш начин да избягаш. Нямаме търпение да дойде утре и да видим следващото място от Индия.

Не съм се интересувал колко религии кремират мъртвите и защо. Но сега като се замисля, не са малко... Индусите кремират своите мъртви защото вярват че така ще излязат от омагьосания кръг на прераждането. После говорих с други от тях, които също знаеха че един ден ще умрат в тоя живот и също ще бъдат кремирани. Е , не и по тоя начин, не и на брега на свещенната река Ганг. Но и те ще спазят традицията... Традицията на своята религия...Какво ли не правим заради религията си...

През Непало-Индийската граница

Kathmandu- Bhairawa- Sunauli- Gorakhpur- Varanasi – малко над 600км за 20 часа
Kathmandu – Bhairawa. Тази отсечка до границата няма значение като време с какъв транспорт ще се мине - джип, маршрутка или автобус. Разликата е за каква цена искаш да се лангъркаш около 300км из Хималаите. Избираме препоръчания от гестхауза Биг-Бъс-Ер-кон на BestSaleena – “модерен” (според непалските критерии) автобус с климатик , и с багажно. А и цената е приемлива- около 12$ на човек. Озоваваме се на автогарата малко преди 8.00, любезно придружени от момчето за всичко. Добре че е то- на автогарата е пълен хаос, ние естествено сме единствените бели и всички ни зяпат само с нескрит интерес, желание за помощ никакво. На гише 28-29 за Байрауа навалицата е порядъчно енергична и докато се приготвяме за „битката“, нашия придружител си влиза в ролята и бързо осребрява ваучерите срещу билети. След задължителните любезности и благодарности на раздяла, прекарваме час пазейки автобуса да не би да тръгне без нас докато се мотаме. От време на време изпод возилото изпълзява омазнено непалче с кутия грес в ръка!?!
Най-после излизаме от долината на Катманду, след като сме спрели край всяка по-голяма групичка хора и стюарда хубаво ги е овикал с информация за маршрута, сякаш някой ей така ще реши че и на него му се ходи към Индия, и влизаме в планината. Пътят е ужасно тесен. На всеки стотина метра шофьорът свири за да предупреди насрещно движещия се и спирачките стържат грозно и притеснително. Пътя е тесен за две превозни средства и понякога се „изчакват“ - по-нахалния минава, а другия рязко набива спирачки за да не се блъсне или да не изхвърчи в реката течаща на дъното. Тя, реката, ни следва по целия път, но почти не й обръщаме внимание, просто отбелязваме че е там. Отбелязваме също и че това което сме гледали по Дискавъри е едно към едно (Спомняте си оня поредица с тримата американски шофоьори на камиони , нали) - от едната страна пропаст, на която не се вижда дъното, от другата- скали, които всеки момент ще остържем. Поне имаме късмет че сме от вътрешната страна.Натоварен трафик - типичните пъстри очукани камиони, раздрънканите престаряли автобуси, тромавите пъплещи бензиновози, леките коли Тата, буквално запушващи пътя затрупани със стока, моторчета, велосипедчета и всякакви други двуколесни и каквото още си помислиш - всичко се бори с постоянни клаксони и невероятни маневри да оцелее по този път, който явно е един от основните в Непал. Тук там катастрофирали и изоставени МПС-та, сякаш за да напомнят на шофьорите, какво ги очаква ако Буда не е с тях. Пътуваме и си мислим – а бе ние луди ли сме или .... Тия го правят цял живот и си знаят за какъв рискуват при всяко пътуване, ама ние що се навираме, някой и нас да понесе в своя полет. То бива да обичаме предизвикателствата, ама чак пък толкова. А всичко щеше да е спокойно и удобно срещу 180$ на човек с AirIndia, ама „бюджета,та бюджета“

Bhairahawa - След 7 часа и половина най-после стигаме граничния град. Границата е на 4-5км и с помощта на престрашилите се да комуникират с нас в автобуса спазаряваме една велорикша. Кльощавия шофьор подозрително мирише на алкохол, но нямаме избор - мятаме се на седалката и потегляме към непалския граничен пост. „Драйвъра” едва върти педалите, все пак сме двама (направо сме си трима, като гледам габаритите на пътниците по другите рикши), с доста големи раници отгоре, но въобще не ми пука – не аз съм го молил да ме вози, въпреки че на моменти сме готови да помагаме само и само да не се налага да спим в граничното градче. Непалския ГКПП е в самостоятелна сграда, обозначен на английски. Индийския е една дълга дървена маса в полуоткрито помещение- ако не са бледоликите и раниците, нахвърляни покрай стената, никакъв шанс да разбереш да го улучиш.Минаваме бързо и непалския, и индийския граничен пункт, придвижвайки се с дръгливия рикшаджия , омайвани от постоянното присъствие –любезни тарикати които само за теб ще намерят евтин хотел, евтин превоз, евтин курс на рупията и въобще, каквото ти си пожелаеш , стига да те освободят от някой и друг долар .
Sunauli - Welcome to India! Направо онемяваме- през живота си не сме си представяли, че може да съществува такова място. Народ… народ и мръсотия! (Представете си че 10години по вашата улица не е чистено, умножете го по десет и пак ще сте далеко като сравнение) Това не може да е град, освен ако градския боклук не се изхвърля на граничния пункт. Успокояваме се един друг че това все пак е границата, а и индийците сигурно не се долюбват и с непалците, та затова си правят хигиенни интервенции. Подминаваме мълчаливо всички оферти за да хванем за някой долар по-малко най-допотопното превозно средство наречено индийски междуградски държавен автобус. Нареждам Жени до прозореца. Барикадирам я с 3те големи раници. Затискам с тялото си и тях. Нахлупвам качулката и здраво стискайки желязото на предната седалка, забивам поглед в предното стъкло, изчаквайки „стюарда“ да се навика и да се напълни возилото. Отдавна е мръкнало и след половин час бавно и мъчително измъкване от градчето под неспирните звуци на всичко притежаващо свирка, пъплим навътре към Gorakhpur, градчето от което трябва да хванем нощния влак за крайната точка – Varanasi. Убеждаваме се че думите „тъмна Индия” и „дива Индия” не са току така измислени. Често, често, в тъмнината от заобикалящата пътя растителност изскача тъмен силует и автобуса спира да качи и него. Всеки един е по-странен и по-мрачен от предния. Но си приличат по едно – всички са си сложили по един мъжки шал през ушите като забрадка и са го вързали на дебел възел под брадата. И всички са по чорапи и джапанки. Странна мода. Преди години в един автобус от Дамаск до Бейрут си мислих че едва ли ще видя толкова изпаднали, мръсни, странно облечени хора. Да, ама не! Индийците в това автобусоподобно мпс убедително повеждат съревнованието.
Разбираме че наближаваме град , когато ходещите по пътя сенки зачестяват и скоростта намалява обратно пропорционално на пронизващите звуци от клаксони. Успяваме да обясним че много бързаме и трябва да ни свалят на гарата. Индийските автобуси имат конкретна само начална и крайна спирка, останалото е по желание - или на шофоьора, или на пътника.
Gorakhpur Junction. Тук положението е още по-...впечатляващо – целия перон и пода на всички чакални, въобще всяко пространство е заето от налягали директно върху бетона хора- спящи, ядящи, разговарящи или само гледащи ни опулени. Прималява ни при мисълта че може да пътуваме в една посока! След неуспешни опити да стигнем да „информацията“, намираме някакво служебно лице, седящо спокойно в стаята си и гледащо умно пред себе си. На 5-ия,6-ия опит разбира за кой влак го питаме и услужливо изминава с нас около 50 метра за да ни покаже с пръст и тропане на крак, че тук някъде ще спре нашия вагон от нашия влак. На учудените ни погледи към лежащите по пода, успокоително успява да ни обясни че те са в обратна посока. По ръба на перона напред-назад се разхождат четирима , омотани в големи одеяла , дъъълги пушки през рамо и замотани през кръста дебели въжета, на чийто край с дебели железни скоби през китките са завързани двама…арестанти!!! Влака пристига след цяла вечност и се мятаме още преди да е спрял напълно.
Индийските железници са с най-дългата жп мрежа в света –около 65 000 км. На ден превозват между 17 и 20 000 000 ( милиона) пътника, имат 4класи със спални вагони (без да броим туристическите луксозни, ама там цената е за.. престарели англичани) и 4те климатизирани, и още няколко седящи, но там или трябва да си много закъсал, или голям мазохист. За 4те клима-класи трябва да си купиш билет почти два месеца предварително. Онлайн! Иначе рискуваш да се озовеш при останалите, натъпкан като копърка в консерва. Предвидливо сме свършили покупката на билетите и сега се озоваваме в AC2 Tier – втора класа климатизе, нещо като нашите кушет вагони, по 4ма в купе без врати, а с пердета, но с одеяло, възглавница и с по два бели чаршафа. Вагона наистина е пълен до дупка с доста по-добре изглеждащи от налягалите по перона. Леееко притеснени се завиваме и заспиваме, уморени от пътя и емоциите до тук.
Varanasi. Събужда ни шафнера, по точно събужда всеки един според гарата на която трябва да слезе. Часът е 3:15 сутринта. След кратък оглед констатираме че сме единствените бели и решаваме да действаме сами. След културно, възпитано и изключително любезно пазарене с белобрад старец, вдъхващ доверие на външен вид и придружен от по-млад мургавелко, стигаме до консенсус относно цената и се отправяме, следвайки го, към далечния край на паркинга, където е паркирана някаква стара бричка без никакви опознавателни знаци на такси. Започваме да се споглеждаме притеснени. Горе долу сме проучили посоката на движение, но от лъкатушенето из тъмните и празни улици я губим и адреналина пак се завръща. Най-накрая колата спира пред една малка, тясна, тъмна, страшна, плашеща уличка и дядката казва: „Е оттук надолу е вашия хотел”... Така съм се стегнал, че ще избия вратата докато слизам. „ Ще платя като ме заведете до хотела! Няма хотел,няма пари!” Мятаме раниците на гръб и застиваме в очакваме. Неохотно младока тръгва с бърза крачка да ни развежда из тесните улички. Тъмни сенки се топлят клекнали около запалени огънчета. На всяка пресечка странно облечени хора с дълги пушки мълчаливо ни оглеждат . Тук там някоя стояща като вцепенена крава бави забързания ни ход. С всяка крачка безпокойствието се увеличава и почти е стигнало границата с паниката- ”Мамка му, че и жена си докарах тук”... Най-после спираме пред някаква врата със заключена решетка и надпис „ Ganpati Guest house” и започваме да блъскаме по нея за да ни отворят. Никакъв отговор. Индиеца упорства че това е нашия хотел и няма никой, но той знае наблизо един мнооого готин и много евтин, съвсем наблизо, направо без пари. ”Изключено! Имаме резервация.”- продължаваме да упорстваме ние. Жени твърдо заявява че в това не е главния вход, главния вход е откъм реката. Съвсем случайно поглеждам зад ъгъла и съзирам Ганг! Вадя 5те долара и се опитвам да го разкарам. Индиеца започва да се усуква и пак се опитва да пробута неговия супер хотел, че и хленчи за още пари. Изтрещявам! „..Ти за глупак ли ме мислиш , бе, мангал с мангал.. ” -започвам да го ругая, вбесен че се е опитвал да ни приложи най-изтъркания номер на всеки бакшиш-комисионер. Тръгваме по стъпалата надолу и излизаме на реката. Вляво, като непрестъпна крепост върху кале, се е изправил нашия гестхауз, оключен отвсякъде с решетки. Пeрспективата да дочакаме зората на брега на свещената Ганг не е толкова плашеща, не ми пука че ще лежа няколко часа на бетона, само и само да не се връщаме в уличките. Отнякъде се появяват две хлапета –„Мистър, лодка по реката?” на доста приличен английски подпитва едното въпреки че все още е няма 4ч. и е тъмно като в .... Кротко и любезно му обясняваме ситуацията, след което то възкликва „Няма проблеми,мистър” вади телефон, набира някого и докато дърдори на техния език, най-учтиво ни кани към хотела. На някой от етажите се появява глава и пуска ключ. Хлапето отключва и ни кани нагоре по стъпалата. Пърхаме от щастие по тях!!! „ Всички стаи са заети, но може да отидете горе на покрива” смотолявя със трудно разбираем акцент момчето от хотела и отива да си доспи. Качваме се на терасата на покрива. „Мистър, казвам се Лакис. Искате ли разходка с лодка?” - представя се нашия ангел-спасител. Идва ми да го разцелувам по черната мутра, с чипо носле и гелосана назад чуплива коса, леко усмихната в очакване на нашия положителен отговор. „ Да, приятелю, искам! Но не сега.”
....Сега искам да се накефя на момента, застанал на покрива на една от най-високите сгради покрай свещената Ганг, в свещения за всички индуси град Варанаси, след едни луди 20 часа, прегърнал своя верен и търпелив спътник- моята Жени. Решихме и го направихме!
Чак сега започваме да усещаме сковаващия студ и гъстата лепнеща слана, която се спуска. Вадим кърпи, хавлии, шалове и се увиваме в тях. После смълчани и зъзнещи гледаме отсреща, към другия бряг, на изток, в очакване на изгряващото слънце. И на новия ден. И на новите емоции.. А часът е едва 4:20 сутринта местно време ( +3:30 източно).
Снимки ( несортирани и необработени) ето тук - https://plus.google.com/photos/100263870214579547005/albums/5841370189296313761?banner=pwa>

към Катманду

Катманду, Непал ,17 януари 2013 22:00 местно време ( +6 часа изт.)
Пууу, най-после! След почти 34 часа път сме в Катманду, столицата на Непал, входа към Хималаите, шапката на майка Земя ....
А съвсем мааалко остана да не успеем. След няколко месеца подготовка в последния момент се усетихме че поради липсата на транспортни връзки (и подценяване) може и да не ни стигне времето за да прекосим Босфора за нощния полет ( този път решихме за по-евтино да летим с AirArabia от азиатското летище на Истанбул през Шаржа (ОАЕ) та чак до Непал). Първо пристигнахме в Истанбул със закъснение , сред невероятно, тотално задръстване. Хората от Нишикли се опитаха да ни уредят почти без пари да стигнем до Sabiha Gokcen Airport чрез техните колеги от Памуккале – от Байрампаша отогар до Алибейкьой, от Алибейкой до Дудулу, от Дудулу със тяхна сервизна кола до някакъв терминал, от където пътували безплатни автобусчета до летището....За да е още по-объркано и трудно , в първия етап, на някаква стръмна и тъмна плетеница от магистрали и булеварди, автобуса катастрофира!!! Точно на едно гадно и стръмно разклонение.. А на вън си вали дъждец, за да омаже съвсем асфалта и положението....и така час и половина. Докато Жени не просъсква –„след 10 минути вече няма закъде да бързаме”. За да не правим сеир на комшиите, разбутвам шофьори, застрахователи и всички други, застанали на стъпалата на автобуса, изскачам в тъмното пред първото появило се такси, спазарявам се по непомня какъв начин с ококорения бакшиш, хвърлям раниците в багажника и.. „Чабук,комшу,чабук, че положението се вмириса.” ..На косъм.
На летището в Sharjah се заприказваме с трима българи-Жоро,който лети за Гоа,Индия, и Яна и Евгени, които, ха,изненада! и те летят за Катмандууууу. Времето от 9те часа престой минава весело и приятно в приемане на ценни живото-спасяващи, средство-спестяващи и гладо-засищащи съвети. Жени играе ролята на протоколчик- такава ценна информация от първа ръка. Оставяме Жоро да повиси още малко в очакване на неговия си полет-„Айде,Брат, все нейде ще се видим.” В самолета за Катманду сме само 7 бледолики, но...българите сме мнозинство 4:3 !!! Невероятно! Не знам на непалците какво им дават да пият, или пък тяхната раса си имат слаби пикочни мехури, но такава опашка пред тоалетна в самолет не бях виждал. През целия полет. Един май си кацна в тоалетната...
Непал !...Еййй, как екзотично и загадъчно звучи – Катманду,Непал... А как изглежда при късен полет?
Малкото корейско микробусченце, невероятно как побрало 5ма човека и 8големи раници, пъпли в тъмнината по изровени, отдавна забравили що е асфалт, безлюдни улици.. На много приличащ на английски език , шофьора ни разяснява какво е положението – Тъмно, защото всеки ден по 4 часа има режим на тока. Кално, защото всеки ден вали дъжд (хм, не трябваше ли да е сняг) а асфалт по повечето улици вече няма. Безлюдно,защото не стига че няма ток, ами в 22.00 заведенията затварят. И остават само полицаите с бухалки и военните с карабини, да осигуряват реда всред местното население и спокойствието на малкото туристи, решили да посетят Непал...
Опциите за спане са около 3 - бекпекърски Тамел, духовен Boudhanath или баровски Baktapur. Бусчето спира пред предварително проучено и букнато през booking.com (удобно и сигурно) хостелче в центъра на Тамел,при всичкото бледолико. Хората явно отдавна са на тоя режим, защото са подготвени - акумулатори, агрегати и подобни, познати от нашето недалечно минало, пособия и средства за аварийно осветление. Прилична стая с голямо легло,бели чаршафи, самостоятелна тоалетна и баня- за тия пари, 16$ на вечер двойката, не можеш да очакваш 5звезди. Обаче - няма ток, няма топла вода..След ледения душ вече се осъзнаваме какви ги вършим и къде се намираме- на майната си. След дългото пътуване, многото и различни емоции, треперещи от студ и от вълнение, заспиваме сгушени.
(Понякога взимам такива решения че чак бръмбарите в главата ми стават и ми ръкопляскат!)
Karma Travelers Home - едно нелошо хостелче из кривите улички на Катманду. Още от сутринта,около 8.30 -9.00, те събуждат бибипканията на авторикши и мотопедчета, стържещите отваряния на охранителните ролетки по магазините и виковете на уличните продавачи. В тая бедна държавица туристите сме една от малкото възможности за изкарване на някоя пара и нормално още от първите крачки сме атакувани от всевъзможни оферти за трекове, градски разходки или самолетни обиколки за Еверест, но нищо не ни отклонява от твърдото решение да отделим време единствено и само на историята им и безцелното скитане из калните и тесни улички. Разстоянието през Pashupatinath до Boudhanath се оказва доста сериозно, но няма по добър начин да разгледаш града извън местата за туристи. И двете места са световноизвестни и не се нуждаят от реклама и подробно описание. А от това да се видят от първа ръка. Изумени сме от невероятно високите цени на забележителностите- тук 5$, там 8! Много мразя да давам пари на някой търтей единствено заради късмета предците му да са били находчиви, трудолюбиви и предвидливи и са оставили нещо след себе си. Въпреки раздялата с доста доларчета, гледките а и мисълта че си на такива култови места действат доста успокояващо и сме доволни че сме включили Катманду в маршрута.
Надолу към Kathmandu Durbar Square се качваме на раздрънкана авторикша, което се оказва много полезно. "Таксито" ни стоварва в центъра на площада и така поне тук спестяваме входните такси.
Хапваме в едно гаражче на аварийно осветление, препоръчано от приятел на приятеля на Евгени и открито след немалко скитане, с традиционен Dal bhat - варен ориз , кремсупа от леща и други пасирани зеленчуци за смешните 2$ за двама. Довършваме на покрива на хостелчето под звездите (да напомня че имат режим на тока) "ликвидирайки" бутилчица Тийчърс по повод запознанството, утрешната раздяла и рожденния ден на Йоанна - голямата ни щерка.
На сутринта докато пием чай, собственика, който ни отделя специално внимание по време на престоя - за него сме направо извънземни тъй като е трябвало (цитат) „ …да се порови доста из картата на света за да се увери че някъде на нея наистина има такава страна България, след като е видял мейла преди 2 месеца..“ ни информира:
- Снощи по нашата държавна телевизия даваха кадри от Вашата държавна телевизия как във Вашия парламент един депутат гръмна друг депутат!.... ( случая Доган-Енимехмедов)… Иди обяснявай че нямаш сестра. И то на един нетолкова образован непалец. Дотук с ореола ни на странни и екзотични птици.

Бактапур, Bhaktapur - старата столица. Предния ден Янина и Евгени са поели по своя път из Непал (луди,луди за вързване - из планините е -20градуса) и ние пак се заемаме със скитане из града и доизучаване на малкото исторически забележителности. До старата столица, отдалечена на 15ина километра, стигаме за около час с градски автобус за почти 1$. На входа за пореден път ни убиват желанието за опознаване на непалската история -входа е 50 цента за индийци, пакистанци,афганистанци и всякаква подобна сволач и ....15$ за останалите!!! Пообикаляме около крепостните стени, но така са завардили подстъпите че наземен достъп няма... Няма как, дошли сме до тук и със свито сърце се разделям със сума колкото за няколко седмично ядене. Обирджии! Иначе стария град е най-интересното място от всички. Личи си че тук непалците влагат средства и усилия за да имат "очи" да искат такава цена за гледане - чисто, реновирано, интересно. Няколко часовото лежерно гледане, снимане и препичане на срамежливото слънце е пораздвижено от манифестация, с развети знамена със съветски символи. Местните се правят че не забелязват, бледоликите се скъсват да фотографират, а ние си псуваме на воля и им предричаме "светлото бъдеще" дето ги очаква.
Обратния път към Катманду и кипящия Тамел е изминат отново с градския транспорт за атракция и почуда на местните. Вечерта, след поредната порция Dal bhat следва опаковане на багаж и тъпкане на раници докато чакаме топлата вода. На другата сутрин сме решили да продължим към първия град от 5 седмичната разходка на Индия, свещеният Варанаси.
За това как се стига до там сме изчели всякакви форуми и въпреки това не сме много сигурни как точно трябва да изминем разстоянието от около 600км, пресичайки непало-индийската граница. Или никой не е бил подробен и конкретен, за да не плаши желаещите. Както ще се окаже по-късно.